Извеждането на дете от семейството е крайна временна мярка.

Извеждането на дете от биологичното семейство е крайна временна мярка за закрила. Тя се основава на прецизно проучване и оценка на конкретния сигнал за дете в риск и се потвърждава със съдебно решение.

Решение за отнемане на дете от семейството се прилага за много крайни случаи на насилие, неглижиране и нарушаване на интереса на детето. Социалните работници и полицията извежда деца само ако животът и здравето на детето са застрашени. Това е принципът в закона, който социалните работници са длъжни да спазват. За съжаление има случаи на грубо нарушаване на административнопроизводствените правила, които водят до отмяна от съда на издадените индивидуални административни актове – заповеди. Какви са най-често допусканите нарушения при предприемане на тази мярка за закрила, отговори на тези въпроси се съдържа в част от практиката на административните съдилища.

Административните съдилища констатират, че още в хода на административното производство по настаняване на дете извън семейството, са допускани съществени нарушения свързано с възможността за настаняване на детето в семейна среда на близки или роднини с оглед защита най-добрия интерес на детето. Чл. 27, ал. 3 от Закона за закрила на детето изисква в случаите на настаняване в семейство на роднини или близки да се взема съгласието на лицето, при което ще бъде настанено детето и да се проучи неговата годност. Съгласието на лицето се изразява с декларация по образец. А съгласно, ал. 4 – несъгласието на роднините или близките да отглеждат детето също се удостоверява от тях с декларация по образец. Случвало се е в практиката на дирекциите “Социално подпомагане” подобно проучване и действия за удостоверяване на намерението на близките не са били предприемани преди издаване на заповедта, а едва в хода на съдебното производство. Липсата на посочените по-горе декларации, тоест липсата на проучване и на другите близки или роднини, представлява съществено процесуално нарушение в хода на административното производство, което се отразява в материалната законосъобразност на заповедта за настаняване на дете извън семейството. Не е била изследвана възможността за настаняване на детето в семейството на близки или роднини, с оглед съблюдаване на най-добрия интерес на детето, каквато е целта на закона. Разделянето на децата от родителите им е допустимо съгласно чл. 9 от Конвенцията за правата на детето, когато е необходимо за техния висш интерес. Прекият контакт на децата с родителите им също може да бъде ограничен, но ако е налице физическо или психическо насилие, което в цитираната Конвенция е наречено с общия термин малтретиране. Смисълът е очевиден – да се подпомага детето в семейната среда, да се предлагат мерки за закрила в биологичното му семейство, за да не се прекъсва емоционалната връзка на детето с неговите родители, с роднини и близки.

По отношение на доклада за оценка на случая.

Практиката на част от дирекциите социално подпомагане сочи, че в доклада за оценка на случая безкритично са възпроизведени твърденията само на едната страна – родителя, който в повечето случаи поставя насоката на работа на социалния работник. Съдът посочва, че така изготвените доклади, преценени като писмени доказателства, съставляват официални документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК като издадени от длъжностно лице в кръга на службата му. Същите обаче на основание чл. 179, ал. 1 от АПК се ползват с презумптивна доказателствена сила пред съда за отразените в тях изявления и действия, извършени пред и от него.

Законодателят е категоричен, че настаняването на деца извън семейството се налага като мярка за закрила след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството.

Настоящата статия не представлява правен съвет, съобразен с конкретна ситуация или субект, поради което авторът не носи отговорност за предприемането на каквито и да е правни действия въз основа на съдържанието й.